американската гостенка

 

20148879_10102187117031944_50201569_o

В планината срещам американката Джулия и от първите четири минути влизаме в дълбок разговор. Седмици по-късно ми идва на гости в София, от сутринта с кафето пак си говорим, наводнява съседите, мие пода, гледаме филми късно вечер, редуваме нейни и мои любими, и после с часове ги анализираме, забавляваме се в Белград, кръстосваме София, пишем, рисуваме, сравняваме нейното американско капиталистическо и моето българско перестроесто детство, преживяваме едно сърцато интервю, което и правят за Амика, и преди час си я изпращам. Обменът ни се задълбочава, макар и за приятелството ни да не е възможно. Джулия обикаля света от месеци, и вече е готова да си ходи вкъщи в Калифорния.

След това медитирам час, защото ми е мъчно, че си тръгва. Много мъчно.

IMG_20170715_143950_612

И тогава разбирам: Добрите разговори не са резултат на общи интереси или еднакъв статус или на споделени идеали, а са резултат на темперамент: това, което кара някой да реагира одобрително “Знам точно какво имаш предвид,” вместо с “Какво пък сега искаш да кажеш?”

В присъствието на споделен темперамент разговорът почти никога не губи свободния си, доверчив поток; в отсъствието му, човек ходи като по черупки от яйца.

А с Джулия ходим по надутия наводнен паркет и е леко-леко.

 

 

Advertisements