за тук и сега

От години вървя по поне 5-6 километра на ден. Вървя, за да си изчистя главата, да видя какво става по улиците, да разкарам следобедния спад в настроението. По време на тези разходки преди си фантазирах непрекъснато. Понякога си представях миналото – идеализирах любовни моменти или похвали – но най-вече си фантазирах за бъдещето: бъдещето в което ще имам страхотната смислена работа, голямо списание ще публикува някой мой текст, ще срещна житейския си партньор и ще го запленя, ще се превърна в жената с характер, която тепърва имам да ставам.
Ах, това утре! Колко хубаво тези богати проекции ме превеждаха през безброй дни на душегубна пасивност. Никога не се изморявах да си представям сценарии за моя фантастичен свят докато кръстосвах улици, булеварди и паркове. И тогава, тъкмо когато ставах на трийсет, нещо необичайно почна да се случва с тази уютна практика и я прати по дяволите. Въпросната есен след рождения ми ден пътувах из Аржентина и се разхождах по цял ден из Буенос Айрес, като се наслаждавах на красотата, която ме заобикаляше (сградите, небето, танцьорите по улиците), и както обикновено, филмът в главата ми си течеше. Един следобед, по средата на септември, някакво превключване – като замръзване на картината на телевизора – пресече вътрешното ми око; “историята” започна да се чупи пред очите ми и сама прекъсна. В същия момент в мен се надигна едно мрачно усещане, от дъното на душата ми, и усетих, че се свивам: не знаех защо. Цялата случка беше толкова странна, толкова объркваща, че ме озадачи вместо да ме разтревожи, и си казах, Единичен случай, не очаквай повторения. Там бях аз, разхождах се по тротоара, нов филм в главата ми, когато пак: историята прекъсна, тъмното чувство дойде, и пак усетих как се губя в тази непозната тревожност.

Когато на третия ден всичко се повтори, ми стана ясно, че идва промяна. Не след дълго си научих урока – хич не ми харесваше мрака – и започнах да подтискам фантазирането; и се оказа, че работи! Сега, преди още да са почнали да се формират в главата ми, изчиствах картините. И тогава се случи наистина странното и интересно нещо. Огромна празнота започна да се формира пред очите както си вършех ежедневните неща. Фантазирането, както изглежда, беше окупирало повече място отколкото си представях. Изглежда сякаш огромната част от будното ми време беше окупирано от фантазирането, и съвсем малка част от съзнанието ми беше концентрирана върху тук и сега. В това бях убедена заради броя пъти всеки ден в които мрачното заплашваше да ме обземе. Прозрението беше удивително. Започнах да осъзнавам какво беше направило фантазирането за мен – и на мен. Откакто се помня се страхувам да не ми намерят недостатък. Ако следвам хората, които искам да познавам, със сигурност ще ме отхвърлят; ако се направя на възможно най-привлекателна, все ще съм си обикновена.

Около такива наранявания на егото се беше формирала една свита психика: отдавах се на работата, но с едно наум; ще направя стъпка към хората, които харесвам, но не и две. Да направя което и да е, или пък всичките тия неща, би било да се впусна безразсъдно в живота – да го обичам повече отколкото обичам страховете си – и не можех да си го позволя. Това, което явно можех да правя, беше да си мечтая години наред: да копнея “нещата” да са различни, за да мога и аз да бъда различна. Като станах на трийсет все едно някой ми каза, че ми остават три месеца живот.

Това да се скрия в някакво фантазирано утре стана нещо от миналото. Сега имах само безкрайното изпразнено настояще. И много сериозно се заех със задачата да го изпълня. Но, разбира се, по-лесно е да се каже отколкото да се направи. Не беше трудно да се отрежат фантазиите, но как точно човек запълва настоящето когато дълги години не го е? Дните минаваха, и после седмици и месеци в които хич не ми се събуждаше с тази разтревожена глава. Често си мислех в тези моменти за фразата на Вирджиния Улф –
“моменти да бъдеш” – защото не знаех какви са. И тогава – от нищото – при една от моите срещи с улиците, усетих празнотата да се раздвижва. Седмица по-късно друга такава среща ме остави любопитно приповдигната. На третата схванах. Забавен обмен се беше случил между мен и един куриер пред кофите в квартала, и изречения от него започнаха да се връщат в главата ми както си вървях по улицата, като ме разсмиваха всеки път наново, и всеки път с все по-дълбоко задоволство. Енергия – сурова и богата – започна да се надига от дробовете. Времето се забърза, въздухът засия, цветовете на деня станаха ярки; и нямаше мрачно. Изненадваща нежност натисна сърцето ми с такава сила, че ми заприлича на радост; и с неочаквана острота се събудих не за смисъла, а за удивителното в живота. Там на улицата, осъзнах, че съм цялата в тялото си, че обитавам напълно настоящето.