с Астрид Линдгрен и Буда в Швеция

20170327_171126.jpg

Да отида за десет дни да се уча на Випасана медитация в Швеция са виновни философските ми разговори с куп приятели и Астрид Линдгрен. Дотегнало ми беше само да философстваме с тях, и да не правя нещо конкретно. А Астрид е част от детството ми и решавам да видя от първа ръка родната и Швеция. Благодарение на нискобюджетните компании и на това, че Випасаната върви само на дарения, е достъпно. Пък и като ще се отделям от Софийския свят, не е зле да сложа една Европа между нас.

Вълнувам се всеки път като се кача на самолет. С повдигането, вдигам и духа, с кацането – хоп – и нови възможности. И Астрид пътува към Стокхолм след като на деветнайсет забременява от женен мъж в провинциалния Вимербю. Работи като стенограф. Това са трийсетте и хич не си представям как се е справяла.

Носехме страшно много неща, а пътеката е тясна и криволичи. Но няма никакъв смисъл да хленчим, ако се уморим, защото тогава татко казва, че който хленчи, няма да ходи на лов за раци и да нощува в гората.*

За момент се плаша, къде съм тръгнала голямото трийсет и една годишно момиче да се закачам с такива дълбоки медитации. Няма време да го мисля. Имам да приемам Швеция в сърцето си. Самолета се носи могъщо към севера, над здрачаващото се Софийско поле, а познатите и задачите остават ниско под мен.

Випасаната в традицията на учителя Гоенка е медитация, при която седиш неподвижно и следиш какво се случва в тялото ти. Буда седял неподвижно за седем дни под едно дърво, докато не му дойде просветление. На мен и седенетата по един час без мърдане ми се виждат кошмар, какво говорим за седем дни: сърбежи, изтръпвания и болежки. И само да стана от медитационното килимче, всичко магически ми минава, точно когато си помисля че аха и ще пукна ако остана още секунда седнала със скръстени крака. В седенето разбирам, че болката е временна, че приятните усещания са временни, всичко отминава, че не е нужно да реагирам и да предприемам нещо всеки път като ме засърби в душата или в тялото. Големият подарък, който правел Буда на хората след като е видял ползите от медитацията, бил да ги научи на техниката си. Випасана центрове има по цял свят. Може би идните години ще се отдам на випасана туризъм.

Ден преди началото обикаляме магазини и забележителности с Ирина, при която съм отседнала.

“Живот в гората” е една от любимите ми книги. Нали съм слабо същество, та Хенри Дейвид Торо ми е необходим като морална опора. Да кажем, че искам да имам кожено палто и желанието е страстно, разкъсващо и поглъщащо всичко друго. В такъв случай помага да се хвърлиш в краката на Хенри Торо и да станеш философ, който се нуждае само от най-необходимото… На Пето авеню в Ню Йорк това не помага. Дългите изречения от “Живот в гората”, изобщо не ми помогнаха. Не и пред такива витрини. Там имаше всичко, което би могло да те подтикне към поквара.*

Купувам си божествено яке от тъмночервено кадифе за петнайсет евро. Така де, съчетавам духовното с приятното.
20170328_082624.jpg
Отивам до апартамента на Астрид. Тя е имала доста пари за деветдесет и двете години, но не си сменя жилището за нещо луксозно. Пред невзрачната врата на стара кооперация в централен Стокхолм се появяват хора от поддръжката на сградата. Отключват вратата и се шмугвам до втория етаж където е апартаментът ѝ. Почвам да снимам вратата затънала във фантазии за Астридовото битие и минава стъкления асансьор с една лелка с куче. Излайва ми нещо на шведски и докато се окопитя, тя се завръща с асансьора. Във фоайето продължава да ме разпитва каква съм и тук съм посрещната за първи път от шведското безизразно лице. Казвам ѝ, че съм почитател на Астрид, и за капак, защото реакцията ѝ е на някой с много ботокс, я питам дали тук не е живял Карлсон от покрива. Докато се чуди дали да извика полиция или лудница, тихомълком си търкалям синия куфар на улицата и бегом към гарата. Нищо в човека не може да ме учуди, казва Астрид. Само в Бог.

В автобуса на път за випасана центъра се запознавам с Аника (ха, като приятелката на Пипи!), която на единайсет е осиновена от Индия в Швеция. Идва на випасана за втори път, като “стар ученик”, защото на практиката можеш да ходиш всяка година. Пристигаме сред няколко сгради по средата на поле и гора, някогашно селско училище, червени като от книгите на Астрид. Боядисват ги с червен минерал добиван на север. Мъжете и жените са напълно отделени с цел да не се разсейват; имаме си различна столова, къща за спане, дори местата за разходка са ни отделни.

Вечерта започва мълчанието. Един по един ни викат в залата за медитация и ни предупреждават, че след като влезем ще мълчим девет дни. Последни думи и прегръдки и се потапяме.

Ден 1
Мисли всякакви. В края на деня плача от болка от седенето. За първи път схващам, че може би болките в кръста не са от някакви кривини там, а се коренят в по-дълбоки неща в мен. На вечерната лекция Гоенка казва да спрем да кроим планове, да оставим старите неща да се разплетат.

Дни 2-4
Създавам си план за това какво ще правя като изляза. Няма книги, няма подкасти, няма с какво да се подкрепя отвън. За да разбера от какво съм направена, е трябвало да остана насаме.

Много дълго лежах будна и слушах как шуми гората. Но тя шумеше тихичко. И по езерото имаше малки вълни, които кротко-кротко плискаха по брега. Беше много особено- изведнъж не знаех вече тъжно ли ми е, или ми е радостно. Лежах и се мъчех да усетя дали ми е тъжно или радостно, но не успях. Може би човек става малко странен, когато спи в гората.*

Събуждат ни с гонг в четири сутрин. Китайската ми съквартирантка отива да медитира в общата зала, а аз оставам в стаята. Отварям прозореца да пусна мраз нощен априлски и почвам да медитирам за два часа до закуската в шест и половина. Понякога придремвам. Няма такава тишина като тая в четири сутринта насред гора. Взимам си овесената каша с варени сливи и фъстъчено масло, и сядам в горичката да гледам изгрева, полето и вятърните мелници. Кога друг път ми се е случвало да ми готвят и да ми пазят дневен режим, за да мога да седна да мисля и да усещам тялото си?

Ден 5
Времето постоянно се променя – ту вали, ту слънце грее, като настроенията в мен.
Схващам кармата така – случват ни се разни неща и се адаптираме към тях. Тялото ни се намества спрямо стреса и емоциите, за да може да ги понесе и да ни предпази. Така от ген на ген и от човек на човек се пренасят изменения. Да отработя кармата в тоя живот без да трупам нова го разбирам като да си помиря разните болежки и копнежи в мене си, да се сдобря и помиря с другите хора в душата си, дори и да не е казано на думи, да довърша започнатото или да махна това, което не служи, а не да ми виси на врата. Така не пренасям тежки наследства на недовършени работи към следващите поколения. Тук свързвам карма и Дарвинизъм, епигенеза, различни концепции с универсален смисъл.

По време на ежедневните разходки в гората ми идват такива проблясъци, но нали трябва да си мълча. И какво щастие – да не се налага да изразявам, а да си развивам идеите и да прегръщам дърветата.

Дни 6-10
Дванайсет часови медитации с дребни почивки. Страхове изникват. Стари комплекси изникват. Кроя планове, спирам. Единственото, което ме спасява е да се потопя в процеса на медитирането. Болките ми в кръста отшумяват, отношението ми към дискомфорта се променя. Аз съм можела да издържам! Стари спомени и пресни случки идват, започвам да виждам участието си в много от ситуациите в живота ми там, където преди не подозирам, че имам отговорност. Това се отразява в тези места в тялото, които наричат “слепи”, няма усещания в тях при медитацията, или пък са с твърде много усещания. Със способността да поемеш отговорност идва голяма сила.

Бях на не повече от пет годинки, когато реших да се залостя в тоалетната. Поради някаква причина си бях въобразила, че с мен са се отнесли несправедливо и реших да дам урок на домашните. Убедена бях, че всички ще се втурнат да ме търсят, облени в сълзи, и с ридания ще ме молят да се върна при тях. Ала нищо такова не стана, никой не ме подири. Беше ужасно. Прибрах се у дома без принуда и ми беше тъжно, че никой на този свят не беше попитал къде съм. Затова майката от разказа ми за Пеле се държи така добре, когато синът и извършва подобна постъпка. Ето как най-сетне успокоих петгодишното си его, спотаено някъде дълбоко вътре в мен под всички пластове, трупани в душата ми през годините.

Психологът Доналд Уиникот пише за вярата на детето, че е всемогъщо и център на вселената на родителите си, които не могат да живеят без него. Носим частичка от това вярване и като пораснали и от него идва много болка, защото в живота никой не се чувства длъжен да сме му центъра на всичкото. И аз като Астрид се криех в един гардероб като дете, при юрганите с нафталин в къщата на баба ми, и се надявах да ме намерят. Няма кой да ме извади от гардероба. Сама ще се изваждам.

Та затова се питам, всъщност голяма ли съм или съм малка? Щом някои те смятат за твърде голям, пък други за малък, може би си тъкмо в най-добрата възраст.

Сънувам, че искам да избягам от кампуса и вътрешен глас ми казва, че живота не е с цел да ни е хубаво. Според вечерната лекция (имаме си ги всяка вечер преди лягане) страданието идва от две страни – бягане от неприятни усещания и стремеж към приятни. Така си създаваме очаквания, че животът ни ще изглежда по определен начин, и като не се случи ни тежи. Да развием отношение на страничен наблюдател през медитациите значи и да развием способност да отговаряме по-адекватно на каквото ни се случва. Аз съм начинаещ. Не бързам. Имам много за учене и ми е любопитно, а грешките са в духа на експеримента. Не се свръхидентифицирам с традицията. Това прави и будизма толкова траен и използван до днес, той е в духа на начинаещия.

Десетият ден можем да говорим (иначе ако изляза след такова мълчание насред града, ще е шок). Гласът ми едва излиза, но е и приятно да мога да споделя неща с другите. Мога да разбера още по-добре моите преживявания през техните. Ядем заедно, разхождаме се и хубаво се смеем.
Аника ме кани у тях в Стокхолм след края на курса. Продава луксозна козметика и живее в предградията. Като индийски викинг се спуска в ученията на Ошо, Тич Нат Хан и Пема Чондрон, докато ми маже Елизабет Арден по лицето, за да ме учи как да ексфолирам.

О, Стокхолмски предградия, родино на ИКЕА! Защо не съм отраснала сред вашите кокетни кооперации и дизайнерски къщи с батути? С апартаменти в бяло и сиво и дърво и керамика, където за всяко нещо е помислено? Щях да се разхождам в горите и да карам колело край езерата, където щях да ходя на палатки уикенда, само на час пеша от къщи (в Швеция е позволено да се опъват палатки навсякъде). Щях да сервирам на гостите си какао и канелени кифлички с кардамом. Тук обожават кардамома и го слагат във всичко, има сладолед с кардамом, кисело мляко с кардамом, чай с кардамом.
20170425_134454
На връщане към София разни се опитват да минат пред мен на опашката за самолета и се чудя дали да си трая или да си отстоявам позициите. Но да си спокоен отвътре не значи, че отвън няма да действаш. Пълно е със зажаднели за родна земя българи. Не знаем да ценим българския дял в емигрантство. Бродим между Черни връх и Синеморец и не усещаме потоците копнеж, които текат в наша посока. Само когато в същата посока потекат потоци от чужбински завещания и пакети с шоколади, отваряме широко очи и си спомняме, че в чужбина има българи. Намирам си място за багажа, а новото ми просветление наднича тук-таме.

Астрид чете на умиращия си баща в болницата приключенията на Емил. Детството му е нейното вдъхновение да пише за палавника от Льонеберя. Като подрежда случките в една по-голяма история, носи нов смисъл на татко си, и му дава възможност да се види в нова светлина, да намери по-дълбок смисъл в живота си. Медитацията на Астрид е да се върне назад и да успокои душата си, да завърши незавършеното, и тя дава дара си на хората не само през книгите, а и през цялата си лична история. Астрид е Буда (Буда е титла за просветен, а не конкретно за човека Гаутама Буда). За творческия си процес тя пише:
Не са само професорите, които измислят думи. Един малък Уве, който знае не повече от десет думи, измисли своя собствена – Нан-ги. Никой на света не знае какво ще рече тя, но явно е нещо весело, защото щом я произнесе, хлапето се превива от смях. Нан-ги? Какво или Кой е Нан-ги, ето въпроса. Нан-ги?
Понякога се започва горе-долу така.

20170328_071149
Кацам обратно в София с едно ново кадифено яке в синия куфар, който мирише на кардамом. Кои са ми заучените рецепти за живеене? В какво се вкопчвам? Какво не искам да почувствам? Не съм решила какво ще правя с всичко, което открих. Слагам си кадифеното яке, почвам да събирам парчета от пъзела в разговор с Астрид. Импровизирам с наученото, напълно начинаещ. Горе-долу така.

*Всички цитати са от интервюта и книги на Астрид