Аржентина за спокойствие

На 20 се опитваме да намерим място в света, на 30 се опитваме да докажем, че го заслужаваме. Постоянно щъкаме нагоре-надолу, заети сме с граденето на този образ.
Понякога обаче слагам спирачка и се връщам към същността, както се случи преди осемнайсет месеца:

Отдавна мечтая да ида в Аржентина. Преди няколко дни съм станала на 30, съвсем прясно влюбена, напускам дългогодишна работа, и отивам сама. Да заминеш току-що хлътнала значи и постоянно да мислиш за него, либидото е фокусирано натам. Нямам план какво ще правя, нямам и много пари, както дойде. Имам само билета за самолета и резервация за първите 3 вечери в хостел. В едно такова нищо съм. С Аржентина се принуждавам да живея с дискомфорта на неизвестното, без далечни планове, без да знам какво ще стане с любовта, или накъде ще иде професионалният ми свят.

Следват три непланирани епизода, при които следвах хора, с които се запознах, или попадах на изненадващи места.

20170214_233202
В “Кафе Лондон” съм в центъра на Буенос Айрес. Постоянно си спомням как ме целуна преди няколко седмици. Сега пък някакви деца се събраха пред прозореца на кафенето. Това място до прозореца, на дивана, шумът на еспресо машината. Молив по хартия, трафик отвън, хора сгушени в палтата си минават пешеходната пътека. Уют. Разнасят торби, мегафони, раници, разнасят сърцата скрити в себе си, нагушени в светлия ден. Обичам аржентинската зима. Влиза възрастен мъж с Киндъл, елегантен.
Когато ме целуна преди 24 дни молекулите космос се разтвориха, движехме се в друго темпо и измерение. Първо с пръсти ми погали дясната ръка, беше легнал до мен в сеното под звездите. Не помня в кой момента ме целуна. Седя, гледам навън колите и хората, но но не мога да си спомня момента в който ме целуна, отраженията на оградите в колите. Когато ме целуна целувката се задържа много дълго. В едно такова Дейвид Линчовско кафене съм, с възрастна дама, която чете вестник.
или
Обичам гробищата. В гробището на Реколета съм, централен Буенос Айрес, до гроба на Евита Перон. Наред с Пер Лашез в Париж се води за най-луксозното гробище в света. Като пауза насред града е, ако не и точка. Тая вечност тука. Някак си все тая кой си бил – президент на страната, на фабрика за памук, на хокей клуб, на каквото и да е – всичките отиваме на едно място. Гледам гробницата на Сузана отпреди 100 години – изоставена и с табелка “На Сузана, от приятелките и, ще те помним.” А гробницата в паяжини и разруха. Те и самите приятелки вече са умрели.
Тука между гробниците едни листа хвърчат, синьо, синьо небе, като очите на Каспър. Отвън стените на гробището – човешки звуци, клаксони, бързане, рев на мотори, закъде бързате? За тука, това е крайната спирка. Евита Перон умира на 33, но пък каква следа оставя след себе си. Оная история с това колко години реално си живял. Мисля, че е – колко години реално си присъствал в живота си. Никой няма да се обърне назад с “тя имаше хубаво тяло” като голяма заслуга. Тя ме слушаше, тя ме докосна, тя ми даде място.

20170214_2322451
и също
Вечеряме с Каспър от хостела и после на улиците на Сан Телмо танцуваме с уличните музиканти и е лъскави павета и пълнолуние и кепенците на старите колониални къщи. Пуснах косата и тя се вееше и танцувахме на ритъма на тарамбуките на уругвайска салса, и така завзехме десетина улици с групата танцуващи и свирещи и пеещи. Първо само се поклащах страничен наблюдател на улична фиеста, но скоро танцувах наравно с местните, кършихме се, викахме, тя тази музика не ти оставя избор. Приключи и си говорихме с местните и накрая се прегърнахме с Каспър, и си държахме ръцете и се гледахме в очите, и жалко, че е много по-нисък от мене, този разкошен швейцарец, който си намерих в хотела, с тия сини очи, като небето сини, ама с кристали. И му казах, и той ми каза. Че имам красива нежна душа. Намасте.

В кафенетата си, бедняшките квартали, гробищата, по улиците, Аржентина ме кара да преживявам това, което е пред мен, да съм с хората, които са под ръка. Да работя с каквото има. Да преглътна плановете.

На връщане гледам Европа лети под мен. Всичко е замръзнало, както трябва да е когато го гледаш от самолета. И въпреки, че вече е есен, светлината е перфектно бяла и блестяща. Помня, че си мисля, че всичко, което искам е да съм там, в Боинга на Луфтханза, в тишината на кабината и малкото ми място в икономическа класа, до прозореца, някъде над Алпите; и да съм си така – без списъци, без амбиции, без копнежи, само с една обща картина.