как да посрещаме по летищата

20170116_183950.jpg

Понякога мразя да съм с хора.

Никой не искам да виждам, искам да остана насаме и да си мина през чувствата. Искам да ходя дълго, както Грета Гарбо е обичала да ходи с часове и казвала, че това е най-любимото и занимание, правила по две разходки дневно в Ню Йорк, по 10 и повече километра. И аз така, да си остана сама и да си мисля, а още по-добре на дълги далечни пътешествия.

Но после искам да се върна и да съм сред хора. В “Into the Wild“, филм по истински случай, който разказва история на млад мъж излязъл от обществото и търсещ смисъл в живеенето на открито и сам в Аляска, накрая преди да умре от натравяне, казва, “Щастието е истинско, когато е споделено.” Та и аз като се върна от пътуванията и разходките искам да ми е споделено, и години наред си пътувам и се връщам на летището и някъде в мен се надявам да има някой с балон да ме чака и да ме прегърне на пустото Пристигане.

Набил ми се е един спомен от летището в Щутгарт където чаках сестра ми и видях голяма група с балони и плакати и излезе една жена с куфарите и ги видя и падна едно пеене рев радост прегръдки. Бях разтресена от тая вълна на приемане, от цялата история която разказва тая картина, за близки връзки, за интимност, за щедростта на посрещачите и за това какво значи за тях за пътничката.

Винаги съм искала да се чувствам така.

Искам да съм част от такова посрещане, искам да принадлежа към такова приемане. Все съм си мислела, че се случва на други хора; на хора, които по разни магически стечения са си много близки, много се харесват по рождение, и някак си случайно се случва да си срещнеш такава компания, рядка като споделена любов от пръв поглед.

Мда, така си мислех. Докато не се случи Нещото снощи:

Танчето беше два месеца из Антарктида и Южна Америка. Преди десетина дни се чухме с Весето, която щеше да посреща Танчето и и викам, абе дай да експериментираме, може и да не сме срещнати от звездите супер близки ние, различните приятели на Танчето, събрани по многобройни нейни линии, истории и интереси, но пък какво пречи да опитаме да сме заедно за нея и по тоя начин. Та оттам се развъртя килима, кой баница, кой цветя, друг плакат, торта, балони, трети с усмивка допринесе, и изтъкахме една шарена тайфа на летището. Много мисли ми дойдоха докато чаках и гледах другите посрещащи. Че да чакаш някой е умение, не е само до магията на приятелството. То е на какво давам енергия, колко си инвестирам във връзките. Приятелството не е еднократен акт, а е танц с дългогодишна практика. Какво ако онези в Щутгарт са танцували с нещо градено с години, а не с магическо съвпадание на сродни души?

Та…

Весето дебнеше излизането на Таня през плъзгащите се врати, ние притрепервахме през смях на всяко отваряне на врата, и в един момент записка “Ето я, ето я!” и всички в ступор, с обърнат надолу плакат, с балоните хвърчащи наоколо, само я виждаме, тя ни засича погледите и ти казвам братче, Заря!

Почнахме да и пеем “Добър вечер, скитнице!” с пълни гърла и я гледаме, а тя носи един дух приключенски, от 24+ часа пътуване, от далечни земи, от много видяно. И паднаха едни прегръдки, смях, всякакви тотални неадекватности, за които толкова обичам летищата. Балонче радост бяхме на летището сред пикола с табелки и самотни посрещачи.

Не стана като в Щутгарт. Беше по-добре, като в София стана.

Аз си тръгнах, щото много ми дойде емоцията и исках да си я разгледам насаме. Танчето ми се обади и ми каза едни работи дето ме карат да се чувствам още повече част от споделеното щастие.

Почувствах се посрещната след всичките пъти в които не са ме посрещали. Вярвам, че всеки от нас иска да си дойде.

Почувствах обичта си посрещната. Дойдох си и аз.