Как да пътуваш в ума си

20170116_174349

Някъде чух, че не е важно какво ни се е случило, а каква история си разказваме за него.

През живота си много често чувам как трябва да се преживяват разни неща, как трябва да се пътува, колко си заслужава да се инвестира в това, време и пари. Букваме билети, ходим по плажове, възхищаваме се на глетчери, гледаме как слонове пият вода и т.н.
Във всичко това се набляга на самото преживяване – което трае определено време и после свършва. Никога не съм обичала да слушам за преживяванията на другите от приключенията им, къде защото не ми е било интересно, но и защото ми се е струвало, че няма смисъл да правят голямата работа от някакво си пътуване и спомен.

Но спомените намират начин да се вмъкнат в ежедневието ми. Спомням си за едно каране на колело по калдаръмени улици в Амстердам докато чакам на опашка в НОИ, или някой плаж се появява докато пътувам в рейса. Под душа ми идва спомен за вирове в които съм се къпала.

В един от тия студени дни както си вървях през парка и се тюхках на монотонността на ежедневието, ми просветна, че обръщам много малко внимание на тия спомени. А имам приятно богат фонд спомени: Била съм на различни места по света и съм забравила; като затворя очи виждам Хималаите, пешеходните улици на Флоренция, шнорхелуване на Малдивите, или гмуркане в изолирани Турски заливи.

Хрумна ми че може би мога да сменя йерархията и вместо постоянно да проектирам неща напред, да копнея за още и за ново, мога да се обърна към най-евтиното и достъпно удоволствие – обръщането назад към спомените.

Да се науча редовно да пътувам в съзнанието си към приключенията, през които съм минала, и това да е престижно и важно. А не само следващото пътуване, какво ново ще добавя.
Защото като пренебрегвам спомените действам като тия разглезени деца, които използват само част от удоволствието на преживяването, и после го захвърлят настрана, за да се впуснат в следващото нещо. Но знаете ме как се уча да си прощавам и си казах: Една от причините толкова да се стремя към нови преживявания е и защото не съм упражнила достатъчно способността си да се потопя в тези, които вече съм имала.

И така, последните седмици се упражнявам. Нищо особено техническо – голяма част от спомените ми са вече там – просто ми трябват добри въпроси: “какъв сладолед ядохме след като пристигнахме?” или  “как стигнахме до джунглата?”

Когато се приспивам и съм спряла интернета, използвам тези Пътувания на Паметта. Преживяванията са си там, не са ичезнали само защото не мисля за тях.

Можем да се свържем с тях и с удоволствието от тях с Изкуството да си Спомниш.

Говорим си постоянно за джаджи за пътуване във времето. Но нямаме нужда от тях. Имаме най-съвършената машина в главите си. Можем – още сега – да пътуваме назад и да постоим с най-приятните и успокояващи моменти от миналото си.

Събираме се на 8 февруари, за да упражним голямо Пътуване към Паметта заедно. Ще минем през различни приключения, ще се научим да се потапяме в тях, ще пишем и ще фантазираме, и ще споделим удоволствието заедно.