когато животът е мазало, казвам си

20161228_143237На гости на сестра ми съм и понякога се дразня на племенниците, че разхвърлят, и се държа с тях не съвсем добре; опасявам се, че сестра ми не е особено очарована от мен, изобщо, чувствителна ситуация. И тогава напрежението се натрупва и започвам да влизам в мисли как не се харесвам в тая си светлина като леля и като сестра, и като гост. Вместо да затъна докрай в тоя наратив, се почвам щото имам тренинг:

Окей, животът е бъркотия, и е така за огромната част от нас, в огромната част от времето. Не съм перфектна, и хората нерядко ще ми се ядосват, и аз сама си се ядосвам, но вместо да зациклям в това, мога да направя нещо различно и то е да приема, че понякога нещата са кофти, и чувствата не винаги са еуфорични.

За да им помогна на тия благи мисли да ми влязат стабилно в душата – хващам си раничката и се шмугвам в една гора да чета и пиша и ходя следобеда. Измислям това:

Препрограмирани сме да реагираме по определени схеми от детството, от опита, от гените ни. Помагам си като рефлектирам и си задавам добри въпроси – защо реагирах така, как бих искала да реагирам, какъв човек ме прави тази ми реакция, защо съм ядосана на децата, на тяхната разхвърляност, какво правя в стаята им, имам ли изобщо право да им казвам каквото и да е, от позицията на какво го правя? Какво ако не това ми е проблема, а съм просто уморена? Какво ако прегърна това мазало?

Друг път пък се проявявам като страхотна сестра, и приятел, и лидер, и правя неща с които се гордея. И всичко това съществува заедно, и светът не е бинарен – само добро или само лошо. Когато прегърна всичките си ексцентричности и странности, това позволява да правя повече движения, да не съм в ступор от себеобвинения.

Да помислим, да почувстваме, да разгледаме чувствата отстрани, да не бързаме с действията.  Да боравим по-добре с това което сме: зависи от другите, от обстоятелствата, от късмета, зависи от нас. Защото светът не е само черно и бяло, той е мазало, той е дъга.