да скъсаш в ерата на гугъл

12036380_1466818563627501_4233615768212941179_n

Това е история за трудна раздяла на млада жена (мен) в света на фейсбук.

Така. През септември 2015 аз и тогавашното ми прясно гадже скъсахме и минах през една от най-ужасните раздели на света. Може да звучи наивно и егоцентрично, и си е точно така. Но бях наистина, наистина зле. Срещнахме се в интернет и ми хареса много. Напусках една работа, имах друга пред мен и време в което да правя каквото ми се ще, имах билет за Аржентина, и си чатех с този тип по интернет.
Хубавец, сериозен, но със страхотно чувство за хумор, бях до ушите лапнала. Пасвахме си по маса показатели – и двамата обичаме да ходим по планини, да скитосваме по палатки, да четем. Вечерта, в която дойде да ме вземе за първата ни среща беше в началото на август, виждам силуета му пред кварталното Фантастико и отзад залязващото слънце, аз самата съм подпийнала за кураж, и отпрашваме да гледаме падащи звезди в Искърското дефиле.
Тук пауза – не препоръчвам да ходите с непознати от интернет на първа среща и под влиянието на алкохол на места извън града с колите им. Но това показва колко ми е бил недоразвит мозъка.
Та първата ни среща беше гениална – както и втората, и всички останали. Но имах полет, планиран от месеци, за Аржентина. Сама, с раницата, бях си планирала трип of a lifetime. Заминах аз влюбена. И вместо да си кръстосвам Аржентината отворена за авантюри, аз си я кръстосвах с постоянната мисъл дали ще хвана интернет, за да му пиша. Бях обсебена от мисълта за новото гадже. Всичко ми се виждаше в него съвършено, дори това, че беше малко хейтър, че нямаше особено опит с пътешествия зад гърба си; това, че работеше за баща си от малък и някак си нямаше особено светско в него, тия неща не ги забелязвах. Но предстоеше да науча, че човек като иска да вярва в това, че някой е точният и единственият за него, ще намери причини да вярва.
Прибирам се месец по-късно и на летището гледам, че го няма. Рев в таксито, звъннах му, събудих го (11 вечерта), работа имал и уморен. Окей. Видяхме се на другия ден в едно кафене, и още тогава усетих промяна. Знаете как след краха всички знаци са сочели към него, но докато историята още се случва, не можете да ги различите. Дни по-късно дойде на среща и ми каза, какво правим сега: Страхотно си говорим, харесваш ми, ама не виждам бъдеще. Уооооу. Удар след удар тия думи. Влязох в едни епични речи, за да спася връзката; вървяхме през Борисовата и беше ужасно мизерно. С какво сбърках. Голяма гъска – Все едно тая връзка, или която и да е, е около каквото се върти целия ни живот, и трябва да бъде спасена, и мога да я спася като дръпна хвалебствена реч. Тцъ.

Седмици по-късно му писах да се видим, той каза не. Тогава почна тъмния период в моя интернет живот. Почнах откачено да му гледам фейсбук профила, да го търся в гугъл, да чета постовете му в разни форуми отпреди 5-6 години, да чета блога на бивша негова приятелка, всичко, за да имам някаква връзка с него. Редовно изпадах в транс до 1-2 сутринта в който проверях няма ли промени във профила му, кой му лайква снимките, какво правят приятелите му. Говорех на приятели за него, почнах да ходя на места в планините, където си мислех, че и той е ходил, разговори си водех в главата с него. Името му стана нарицателно за лошо настроение у мене.

Междувременно живота не спря, правех и други неща, но някъде в бекграунда той ми беше мерило за всичко – какво би си помислил, ако разбереше, че съм станала мениджър в компания където стартирам нови неща (той самия управляваше нещо във фирмата на баща си), че излизам с еди какви си яки планинари; дали би ме одобрил така, достатъчно ли е.

И тогава стана Случката, от тия случки дето оформят Характера на човек (което не те убива те прави по-силен, блабла).
С компания заминавахме за Грузия. И на летището – ОБОЖЕМОЙТОВАЕТОЙ – разпознах го по походката, по силното тяло, по буфа дето все си го слага на ръката по един супер смотан начин. И – ОБОЖЕМОЙСЖЕНАЕ. Беше с гадже, и отиваха и те към Грузия с нашия полет, и за зла беда познаваше мойта приятелка Цвети от компанията и, още по-зле, искаше да направи контакт с мен. Копеленце, какъв контакт бе, това че за него с раздялата сме минали на режим приятели, за мен не значи че съм там, аз искам да сме на самолетен режим. Отидох в тоалетната на Терминал 1 и ревнах, после излязох и се криех зад Цвети. Какво ли не ми мина през главата за тоя полет, исках да го удуша, да удуша мене си, да му покажа колко много е изпуснал в мое лице и на супер гига яката ми компания, да не го виждам въобще, да се разрева и да потъна вдън земя… Най-вече си мислех, че в никакъв случай не трябва да пада самолета точно сега, защото ще е егати трагедията – да умра в самолет с бившия по който точа още лиги, а той е с някаква нова на романтично пътешествие на майната си в МОЯТА дестинация, мадафака.
Не паднахме (очевадно). На летището се опита да ми каже нещо, но аз сложих слънчевите очила, после все пак му махнах с ръка, неизбежно беше, а и о ужас ще си помисли, че още имам чувства към него (което също беше очевадно). Някъде там ми хрумна, че и за него вероятно не е супер весела тая среща. И после имахме великолепна седмица в Кавказ с компанията и на връщане той беше в самолета пак, щото като ще е шит нека е двоен, и се прибрахме и живота продължи.
През тая година докато трупах опит като лидер и учех и четях и ходех по планини и играех импров театър, и го гугълвах, с една идея да го надмина, и ми беше мизерно в много вечери щото баси що ме заряза тоя човек какво ми е, започнаха много неща в мене да се натрупват, започнаха да ме застигат по-интересни проекти, възможности за творене, обучения, които да водя, натрупах самочувствие, което не беше свързано с това дали съм или не съм във връзка с мъж. Неговата смелост да се пуска по баири с колелета при мен стана кураж да се изправям пред голяма публика и да поемам интелектуални предизвикателства, които ми се виждаха много извън комфортната ми зона.

Някъде чух, че е добре да пишеш за нещата, които са ти се случили след като вече си ги преработил.
Това със самолета се случи преди 2 месеца. Оттогава не съм му влизала в профила. Нямам желание. Отвреме навреме като му минавам през квартала притръпвам, сещам се, че съм имала нещо с човек, който съм харесвала и е било страхотно, и че е приключило внезапно за мен, и да, това са фактите и че вече не съм в тая история.
Сега гугълвам материали за обучения, места за пътешествия, и чат пат едно име. Моето 🙂 (което пак си е форма на фетишизъм, но това е друга любовна история)