разочаровам се от планината (но и си отдъхвам)

Напоследък всеки уикенд съм в планината

спим в хижи, носим си нещата. Днес се прибрах от зимен преход през резервата Парангалица.

 

Запитвам се – откъде идва копнежът по планините. Както всяко течение и стремеж, планинарстването си има история.
До 17ти век планините са били считани за опасни, злокобни места, които да бъдат избягвани на всяка цена. До този момент голямото нещо е било да ходиш да гледаш руини в Рим или да правиш поклоннически пътувания. Западнякът открива планините първо през Алпите и глетчерите им, после минава към Южноамериканските планини и Хималаите. Интересно и по същото време започва да се развива геологията. До 16ти век вярването е, че земята съществува от няколко хиляди години, но през изследвания на планините като каменни структури започват да откриват и колко дълбока и далечна е геоложката история всъщност.
Поетите почват да пишат оди за планините, появяват се и в литературата като обект на сюблимно възхищение, само за най-смелите, планините като ковачи на характер. А когато писателите почнат да пишат за нещо, те постепенно променят и настроенията спрямо него.
Тази книга “Mountains of the mind” е страхотно изследване на планинарския мерак.
В България още от края на 19ти век се заформят първите туристически дружества, които си правят и хижи. “Скакавица” в Рила, “Алеко” за Витоша. Първото Ком-Емине се прави за първи път 1933та, все от млади ентусиазирани романтици, вдъхновени от тая обща еуфория около идеята за планината.
Питам се защо пък е толкова интересно ходенето на планина, какви качества олицетворява? Всяко поколение си носи някакъв нов слой към възхищението спрямо планината.
Да, великолепни са потоците и въздуха и гората, но какво наистина има там? Ще ви кажа.
Нашето въображение е в планините, качествата, които приписваме на героите на планината, висок морал, граден от трудностите, изгревите и залезите като величествени преживявания, които възвисяват духа, подлагането на невероятни опасности, които демонстрират живец, и т.н.
Човешките измислици напомпани до краен предел и раздувани от поколение на поколение.
Малко съм разочарована като разбирам, че целият шум около планините всъщност е натрупване от човешкото въображение, нуждата ни да имаме алтернативни висини (където запълваме и нужда от духовност), легендата за планината, създадена от различни философски и романтични течения. Превръщаме планината в Идеята за планина; идея, на която приписваме огромна духовна система, в която търсим гигантски ресурс за това да ценим живота си.
Но и съм много облекчена. Това значи, че не е нужно да постигам каквото и да е в планината, нямам на кого да доказвам характер, само защото съм качила незнамсиколко върха за минимални часове. Планината не ме съди, не ми слага медал. Ние си го правим това с морала и с възхищението, ние и го приписваме.
Може би няма да ходя всеки уикенд по планините. Може би ще ходя, но с други причини: не за да допринасям към възхищението, а защото просто тоя ден, в тоя момент, имам нужда да се пораздвижа и да позяпам нашироко, с отворено съзнание, че светът е така, както го виждаме.