за живеенето в панелен квартал и защо няма значение къде живееш всъщност

Искам да пиша за Дружба и за достойнството на крайните квартали отдавна.
И днес, на редовната ми 5 километрова разходка, ме удари вдъхновението през един прозорец – рукна петък вечер спокойствието и човешкото през прозорците и от площадките.
Да пиша това как ние или нашите родители сме пльоснати в тях през комунизма, в безличните панелни блокове. А е трудно да преместиш сложността на селото с многото му поколения и истории в новия комплекс с празните апартаменти готови за пълнене с живот. Мисля обаче, че това особено сега, години след комунизма и на външния ръб на прехода, е важна амбиция.
И животът си избухва – с градинките около блоковете, с шаренията от трафопостите, нескопосаните графити, като гигантска татуировка по гърба на млад мъж – не точно Добрия Вкус, но вкус автентичен, алтернатива междублокова естетика.
Бабата германка от четвъртия етаж дето все любопитства, заядливата леля Роза от първия, дето беше сестра в поликлиниката, спокойния тираджия и жена му с петте им кучета отгоре, все познати герои. „Памперса“ от съседния вход (това му е прякора), двеста-и-чекай, култов автобус, и ТЕЦа вечен тих монумент на квартала. Панелките правят декор и платно на което рисуваме ново изкуство, обновени истории, преоткриваме света.

За първи път се изнесох от квартала на 23. Отидохме в центъра с тогавашния ми приятел, в кооперация от 1938. Обичахме да се разхождаме из града и да надничаме през прозорците на хората. Пътувахме с него по цял свят и пак надничахме, а където не можехме да надникнем, си фантазирахме какъв ли е живота им на хората от къщите.

Години по-късно започвам да разбирам, че всъщност сме гледали не дизайн и архитектура, а свързването си с тия хора. Човеците там сме търсили.
И най вече – нас си, мир с мястото на панелните квартали в по-голямата матрица на разнообразните места, където живеят хората.
Както ескимосите в иглута, шанхайци в небостъргачи, новобогаташите в Бистрица, и ние, децата от панелния квартал, деца на комунизма.

Как ще продължим с развиването на живота в кварталите? Не знам още. Защото въпросът е много по-голям – метаморфоза на комунистическата концепция за целта на панелката в нов поглед. И ми е страхотно любопитно да видя какво седи напред, с тези квартали смесица от култури, поколения, времена.
Да си обичаме квартала и да го гледаме с достойнство не значи да му се възхищаваме. Значи да сме любопитни за живота му и да се отворим за изненадващата красота в цялото му разнообразие, лапетата със скейбордите, дядовците дето клюкарстват до фантастико, фургона дето ремонтират колелета. И тогава отваряме една възможност да носим с достойнство родния панелен комплекс, итая идея се интернализира, става вътрешна шир и интуитивна и в крайна сметка – една не лоша идея, всъщност.
Разходките ми и разговорите ми с хората и може би това, че ми се случиха няколко счупвания, няколко срещи със смъртта на любими хора, създадоха и точка на свързване с квартала от който толкова бягаме. Започнах да прегръщам идеята за квартала и за нашите и за града, какъвто е, и точката е може би точно в начина по който гледам на отношенията.
Преди писането ми и планирането ми и желанията ми все се въртяха около бягството от там където идвам. Вярвам, че прекарваме първата половина от живота си в бягане от корените си и втората половина се опитваме да се върнем там. Докато помъдрявам (ха!) създавам и тази ретроспекция, която ме връща точно тук. В квартала.
И не ми пука дали си дрънкам глупости или не. Харесва ми да вярвам, че е така.

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s