11 неща за 11 години в корпорациите

ежедневието в снимки: седмица 21

Започнах да работя за корпорации на 20. Почнах от колцентъра, бойното поле където всеки ден си говориш с клиенти, после минах в администрация, ориентирах се към обучения, и в един момент съм с тежката титла training lead.
За 11 години синтезирам следните 11 неща научени в корпорациите, които се пренасят и към живота.

(*) Корпорациите са големи компании, с фини процеси и система на управление от различни нива. Корпорациите не са демокрации, а малки диктатури с конкретни цели. Колкото повече си ориентиран към завършването на проекти и по-малко се чудиш за стратегията, толкова по-леко ще ти е. Не е нужно да откриваш топлата вода, а да следваш. И това не е лошо. Гьоте наред с писането е работил и в държавната администрации, и е научил много за организирането на труда, което пък му е помогнало да осъществява проекти. Да си артистична душа с прагматична школовка всъщност е приятна комбинация, но отнема години да го оцениш. Уча се много за организационните процеси, пред очите ми се осъществяват гигантски проекти, създавам си усещане за това какво се иска, за да се осъществи една идея от нищото. По-ефективно от каквато и да е университетска и M.B.A. програма.

(*) Много хора ще ти казват колко гадно е, че бачкаш за корпорация. “Продал си си душата.”, “Скука”, “В офиса е отврат бе”. Ти сама ще си ги казваш нещата понякога в тъмни моменти. Но на тия разсъждения им липсва щедро, обширно и внимателно осмисляне, а си заслужава да разсъдим. Защото стигаме до такива заключения заради една романтична, и отровна идея за Работата като Призванием която може да те преследва цял живот, ако позволиш. Рядко можеш да знаеш какво ще стане след 10 години, но пък можеш в момента да работиш и да видиш къде ще те отведе. Други пък ще казват – “трябва да си благодарна, че изобщо имаш работа, и че е добре платена”. Окей е да си объркана в цялата какафония – дори е здравословно – да не знаеш какви са ти талантите и как да ги приложиш и междувременно да работиш за корпорацията. Природата ни е пълна с нюанси, способностите ни са сложни да ги обясним в детайл, нуждите на света и как се съчетават те с нашите умения пък съвсем друга тема. Заслужава си да прекараме много време в изследване на тия теми, в търсене на помощ отвън да ги разберем, и това да отнеме години. Междувременно можем да работим за корпорацията и именно от там да дойде и голяма зрялост. Тия пичове с вярата, че си губим душата в корпорацията много леко гледат на нещата и трябва да ги слушаме много, ама много избирателно. Не е идеята да работя на плажа, а какъв е плажа вътре в мен.

(*) Случва се да допускам страха, липсата ми на информирана гледна точка или въображението ми да раздуват една ситуация до гигантски проблем. Живеенето в кооперацията учи на едно хладнокръвие, което помага да разтоварим страха и тревожността. За да видя какво наистина седи пред мен и с него да се оправям, а не с въображението си. Случва ми се някой старши да ми скръцне със зъби и да го преживявам дълго и да анализирам. Облаците 100 про се разсейват, и спирам да се шашкам.  “Доброто приемам със злото в едно”, казваше една поема. Уча се да не преувеличавам нито хвалбите, нито насоляването, защото в края на краищата, те са субективни и незначителни в общата картина.

(*) Оттам и обратната връзка. Тя не ми казва почти нищо за мен като човек и качества, а говори за този който я дава. Казва ми какво всъщност той си представя и очаква. На обученията ни по презентационни умения хората, че и ние трейнърите, наблягахме постоянно на това колко е важно да ти кажат какво си направил добре и какво не. Мисля, че по-точна формулировка би била – “кой начин на поднасяне на информация повече отговаря на разбиранията на отсрещната страна” и искам ли да се впиша в тоя стандарт. Защото артистите създават за удоволствието да се изразят, а дизайнерите създават неща, които да служат на определени цели. И това не е лошо, така се учим да работим, и да живеем по-лесно, с другите. На кой му трябва красива наблъскана със образи презентация, ако не може да си свърши работа с това, което му предлага тя като информация. Но това не прави презентатора лош, просто говори за нечии очаквания и умението на другия да ги посрещне. Което съответно той може да развие, и т.н. (трейнърите сме и за това 😉 )

(*) Имам много приятели в корпорациите, и много от тях страдат, че не могат да се изразят там, че не могат да осъществят много от евентуалните си житейски образи. И са прави – докато в една малка фирма или стартъп е много по-лесно да видиш резултати от работата си, в корпорацията рипорта затъва в небитието, поредната среща не води до грандиозни резултати (обикновено до никакви), покрай всичките административни неща едва остава време да потвориш нещо, дето да го усещаш поне малко смислено.
Но една малка тайна от времето, когато напуснах за няколко месеци с цел търсене на призвание и смисленост, че чак и в Аржентина ходих: винаги ще има много неща, които можеш да бъдеш, много идеи за осъществяване, много таланти,. Една от трагедиите на живота е, че трябва да погребем много от тия идеи за себе си в името на това да се специализираме в един от образите си. Същевременно животът е достатъчно дълъг, че да имам време да осъществя различни неща. Да похипарствам тук там, да съм лидер, да се науча да летя.  Да пиша. А междувременно мога да творя милион неща и докато работя за корпорацията. Огромна част от корпоративните хора са фотографи и парапланеристи, не знам защо. Но е готино. Корпорацията не е капан, и не трябва да се оправдавам с нея, ако не ми стиска да остана без пари и да следвам нови пътеки и да стана, де да знам, микробиолог. Един шеф преди години ми каза, че съм свободна да си тръгна по всяко време, и че изборът да съм в корпорацията е изцяло мой. Когато знам, че отивам на работа, защото аз го избирам, и че имам избор да се махна по всяко време, имам повече място за дишане.

(*) Подвеждаме се да си купуваме скъпи неща, апартаменти, коли, ваканции. С високия стандарт и повече ангажименти. Това пак е въпрос на избор. Колкото по-висока позицията, толкова по-неконкретна. Толкова повече срещи и битки за влияние и търсене на смисъл. Да си лидер и шефче хич не са яката работа – да, носят статус и пари, но за тях си има цена и тя е, че удовлетворението идва много по-бавно, често си ангажиран в съмнителни казуси и практики, в които не действаш от човешката ти доброта, а от хладнокръвието на метриките и статистиките. Това те учи много за компромисите на които си готов, или не си. Общо взето, формира те като човек и изважда навън много от това какви образи имаш в теб и кой да води. Смятам, че е възможно да си добър и да си шеф, но изисква да умееш да общуваш, да се заобикаляш с хора от най-различни среди и да наемаш хора с най-различно минало и опит, а не все същите аверчета от потока в УНСС.

(*) Шефчетата копнеят да ги харесват. Повече от всички останали. Ако си програмист, или някой в техническата поддръжка примерно, резултатите са налице. Нямаш особена нужда някой да те възхвалява. По върховете обаче е самотно. Трябва да имаш много силна вътрешна яснота за това какво ти е важно, какви ценности изповядваш. И това не е просто да има безплатни маси за тенис във фирмата или по-високи заплати или чисти тоалетни. То е как се държиш ежедневно с околните, мълчиш ли като видиш нещо, което ти се вижда несправедливост, и от другата страна на монетата – колко те бива в това да преговаряш и как го развиваш това умение. Големият майсторлък е да си тръгнеш от офиса и да си пак човек, а не безкомпромисен лидер. Аз за мене си знам, че имам капацитет да съм лидер, но искам и да се забавлявам много, а двете на едно място не съчетават добре. Но пък в процеса се уча на много гъвкавост, да ги балансирам, и да не откача.

(*) Понякога да се оттеглиш от дадена ситуация е по-щадящия и ефективен вариант. Да оставиш нещата да се случват без теб. И да се върнеш и те да са се наредили, защото за трима е много по-лесно да поемат риск и да вземат решение, отколкото за трийсет. Случвало ми се е неведнъж, създава се едно страхотно напрежение около дадена неясна ситуация, а такива има много, заради неелегантни структури и комуникация. Търсят изкупителни жертви и си заслужава да се съхраниш като се оттеглиш временно. Понякога това значи и да напуснеш. Правила съм го.

(*) Да се научиш да не гориш мостове, защото България не е чак толкова голяма и все ще се намери някой да те познава в другата фирма. А и в крайна сметка това е просто бизнес, не е нужно да се мразим. Всеки прави каквото може и си има своя собствена битка за която обикновено нищо не знаем. Имало е позиции и фирми от които ми се е искало да съм си тръгнала по-благо. Иска ми се да съм имала повече мъдрост и да намаля ефекта на гръм и трясък.

(*) Не пращай имейла, когато си ядосан. Не бързай да късаш връзката. Неведнъж ми се е случвало да пратя гневния имейл и после да съжалявам. Колкото и да ме е ядосал някой, това увеличаване на гнева само наврежда отношенията допълнително. Така е и в личния живот. Има поне няколко човека, които имам импулс да изтрия от Фейсбук, но не го правя не защото се надявам на нещо за тия отношения, а защото по-ценно ми се вижда да разбера какъв урок имам да уча от тях, защо така ми натискат копчетата. Като пратя гневния имейл или изтрия човека, това не съм аз в спокойната ми същност, а тая аз в крайната емоция. А тя е именно заради това крайна, щото не е в спокойната среда и съответно действието ми не е истинно. Понякога отнема доста време да се успокоиш. И това не значи да позволяваш да ти се качват на главата или да проявяват неуважение към теб. Значи да си действаш от едно съзнателно място в себе си, което си е здраво стъпило и си знае правата, и си се грижи за нуждите.

(*) Малко над комфортната ти зона е добре. Ако задачите са много над нея, и няма кой да те преведе през тях, може да стане травмиращо. Какво правя аз – чета и питам, подготвям се да се сблъскам с дискомфорт, оглеждам се защо съм попаднала в тая ситуация. Записвам си нещата, които са ми ценни, мисля варианти. Преслушвам си мотивацията да съм там. Колкото и да уча от една ситуация, няма много смисъл ако спра да изпитвам радост от поне нещо в работата и се събуждам в 4 сутринта в стрес. Горното научено тепърва имам да си го рециклирам и преповтарям.

Живеем в култура, която много обича артистичното, знаем всичко за яките места и се възхищаваме на приключенията и любовта през филми и песни. В сравнение с това, работата в корпорацията ни се вижда скучна и тегава – това, което ни трябва, за да си плащаме сметките.
Но това което ме учудва в работата, дори и да липсва бляскавост е точно това че е проста и човешка част от живота.
Това, което ни трябва е да намираме начини да ангажираме по-добрите си страни, да намираме повече начини да се изразяваме през работата си, в корпорация или не. И като имам предвид колко много време прекарваме в работата, това ми се вижда като много необходима, и съвсем не нереалистична амбиция.
Пък да видим дали и догодина ще мога да споделя неща от корпорациите.