3 суперсили от село

ежедневието в снимки: седмица 21

Онзи ден ме втресе, скрих се под одеялата, и почнах да си страдам там от какъвто вирус беше решил да поживее с мен. Докато имунитетът ми си вършеше работата под завивките, си спомних три неща от детството за успокоение.

На двора на село съм и пея. Опери, концерти, балети изнасям. Аз съм диригент, и изпълнител, и водеща. Пускам тоя глас да се носи сред кокоши акита, насреща към крайречните тополи, през кирпичената ограда към две-три къщи от другата страна на прашната улица. И чувството е толкова хубаво, да пея и творя без каквито и да е ограничения и формати и изисквания, с тая безразлично-доброжелателна публика. Да съм си просто аз и да изпитвам удоволствие от това.

Таванът на Попица. Прашни облаци като влезеш, правят танци на слънчевите снопи дето се плъзгат между дупките в керемидите. Мирише на домашен сапун, дето баба ни го вари, и на брашно от воденицата на дядо ни, и на билки и юфка дето баба ни ги суши под гредите. Има шарен сандък с чеизи и баба ни го отваря от време навреме да видим старинните работи дето са ги шили прабабите, чергите, носии. Най-хубави са списанията “Славейче” на мама, дето прадядо я е абонирал 50-те. Има купчина броеве, стихчета, игри, занимавки, хартиени кукли. Усещането, коeто дава един таван, убежище за мен и за катериците дето прескачат зимата от ореха. По Коледа се криех на тавана като се разсърдя или докато колят прасето, там, или в един дълбок гардероб с мирис на тютюневи листа дето пазят от молци. Къща ли бе, чудо ли бе. Рай.

На люлката съм под ореха на Попица. Люшкам се и си представям, че съм космонавт. Летя все по-нависоко, до луната, до Марс, страшно ми е хубаво, постоянно си сменям мисиите. Кокошките на двора, и те небесни тела, стероиди, ме задминават учудено, а магарето Пенка кротко преживя до герана. А отгоре клонът, на който дядо ми е закачил въжетата, тихо поскърцва, прави ми компания. Тихи наблюдатели на бурни детски космически мисии.

Постоях си в тия спомени, завих се с тях като с топло одеяло обич и заспах. На другия ден пак ми беше лошо, но имах нова суперсила – знаех откъде мога да си извадя в мене обич, за да ми прави компания, когато ми стане зле.