просто си живеем в Пирин

12036380_1466818563627501_4233615768212941179_nПристигаме за дълъг преход в Пирин. Първия ден хващаме теснолинейка от Септември, после бавно качваме към Тевно езеро. Ще спим няколко ди на палатки на различни места в планината.

В едно невероятно тайно място с Мая сме. Тя отиде на гости на съседи по клека, а аз медитирах. С всяка медитация забелязвам колко много потоци мисли имам, проблясъци от ежедневието. Нежно ги поканвам да се разградят в нищото. Дишам им. Едно планински тихо е. Абсолютна тишина в огромната долина, все едно гледам не скали, а декори. Чувам вятър и клека отвън се бие в стените на къщичката. Живот като в pinterest.

Има едно вярване, че можем да помогнем, да оставим следа, да повлияем на много хора през живота си. То е това, което ни кара да гоним статуси, сертификации, краища, завършек, съвършенство, да се тагваме. Къде е удоволствието в цялата работа? Истинските майстори не са майстори заради амбицията, а защото им е кеф да правят каквото правят, защото се забравят в него, и на това му викаме играене. 

Тишината на планината, дори да се чуват гласове отнякъде.
Толкова сме мънички на фона на гиганстките масиви, тук преди и след нас. Сме хубави и живи, бълбукащи с енергия, емоционални. Заливат ме проблясъци от едно по-мъдро Аз. Докато гледам пласта смог към Банско си мисля за града и изискванията му – магазините, икономиката, която вечно иска повече, за да расте; желанието ни да купуваме и да си доставяме усещане за ексклузивност и вечност през местата на които ходим и в които работим, това желание да ни виждат другите като нещо повече. Да съм в планината ми дава същата перспектива като това да ида в чужда култура, където ценното в нашата си българска общност няма смисъл. И мога да бъда повече аз. Толкова бързаме да се случим, to cut the losses, да постигнем следващото нещо, и пак. А да се спреш и да погледаш вълничките и отражението на върховете във водата, да повикаш на воля в гората, да отпуснеш тая душа в съзерцание, то там виждаш всъщност, че си слънце, че всичко ти е цяло, че няма нужда от нещо отвън.

Някои от най-нещастните хора, които знам, са богаташите: гоним си целите, гоним пари, амбиции, и като стигнем върха, все нещо липсва. Тия по пътя към богатството са добре, защото все имат какво още външно да гонят. Но стигнат ли върха – спихват. Защото не са си дали тоя contemplative, съзерцателен момент, в който да рефлектират върху същността на нещата. В планината, медитиране, ходене, творене, там каквото работи за теб.

Да ги мъкнем тия тежки раници, спални чували, пеш по камъните, туптящо сърце по стръмен баир, от маркировка на маркировка, изпотени, мръсни коси, студ нощем в палатката. Без цел, просто да сме в това пространство.
Гледките, физическата шир, кристален въздух, вкусът на храната, разговорите с хората, които носят нещо друго когато са в планината със себе си, простичък живот в туристическа раница, внезапни разговори и смях, говорим за приключения, за мъже, смеем си се на нас. Яснота: знам какво имам, какво нямам, радвам се на каквото мога, давам когато имам. Махам градските маски, оголвам се за планината. Няма грим, няма фетско и готино, има чай и супа, дрехи дето пазят топло, челник и връзки на обувки.

В планината си давам място да разградя всички тия дребни мисли, да отекнат в баирите, да се търколят по чукарите. Да остане това чувство, че съм празен съд, че присъствам и съм с лек дух. И грее в мен – не се пъни, всичко е както трябва да е, дай му време, дай си място, с обич.