как се облякох в Париж, и как не смея в София


Нещо чудесно се случи в Париж. Облякох си рокля, за която са ми казвали, че ми стои странно, различно. В България спрях да я обличам, срам ме е. Но Вероника в Париж е различна от Вероника в София. Роклята ми е удобна и лека, и е с широки поли, които ми позволяват да се движа свободно. Цветовете също ми харесват. Само дето не е „моят стил“. 
Хората и културата, и най-вече моите собствени външни ценности, ме карат винаги да се опитвам да влизам в някакъв стандарт, да бъда приемлива. 
В Париж метнах и едни кецове, стана еклектично. Да се чудиш ексцентрична ли съм, или небрежна, или и двете. С любимата ми чанта Marc Jacobs. Чувствах се удобно и с мой си почерк. Чувствах се повече мене си, независимо че тия дрехи не подчертаваха по балкански начин сексапил и нашенска си елегантност. 
Защо не мога да съм същата в България? От какво ме е страх? 
Какво в това, че някой ще си каже нещо си за мен (не е достатъчно атрактивна, не е достатъчно формална, не е достатъчно достатъчна)? Питам се какво ни носи външната валидация. Имам един-двама познати, които си носят едни и същи два чифта наистина хубави дрехи, и са щастливи с тия комбинации, не мислят за тях. Дрехата като начин на изразяване е седнала на второ място, и някакви други техни черти блестят напред. Или пък едно бивше гадже, има страхотно тяло, и каквото и да си сложи изглежда добре, а е страшно небрежен с дрехите, не обича да пазарува. Аз самата от известно време не обичам да пазарувам…
Ние сме души с тела. Да ти е удобно в тебе си, е много повече от ансамбъл дрехи. То е грижата, която полагаш това тяло да се чувства добре, достатъчно сън, храна, движение. То е тази душа да разбира света и да се свързва с него по смислени начини, с намерение и присъствие. 
Искам да пренеса повече от бохемката тук, тази дето не държи да се слива или да се отличава, а просто иска да ѝ е леко и удобно в жегата, да ѝ е проветриво и широкополо. Па дори и да е против на всичката хипарско/кифленско/хипстърско/блабла мода.