какво научих, докато си изпусках полета

Вчера изживях егати стреса и преосмислянето.

Условията:
По пътя от Париж до Буве. Закъснявах здраво за полета. На летището бях в 19:53, точно когато си мислех, че излитаме.

За да стигнеш до летището на нискобюджетните компании в Буве, трябва да вземеш автобус за час и половина от спирка Порт Майо в Париж.
Та в автобуса минах през: абе как можах да се прецакам така да закъснея! Защо не тръгнах по рано? Защо утре съм на работа? Какъв е смисълът от работата ми въобще? Какъв е смисълът от плановете и очакванията? Днес очакваш да си хванеш самолета, утре очакваш да ти се обадят за възможност за прекрасен проект, и не става, и рухва всичко, и се чувствам прецакана, и що на мен тоя късмет, и мамка му, ще трябва да седя в тоя рейс още 2 часа напълно безсмислено, за да се върна до Париж и после още час до там където е семейството на сестра ми, и ме боли кръста като седя дълго, и си искам моето си легло в София, и си имам планове, и не ми се плащат още 300 и повече кинта за смяна на полетите и т.н. И по принцип има ли някакъв смисъл всичко в тоя живот тъй или иначе като нямам няква гигантска причина да се връщам.

Стоп.

Именно. Mental shift.

Нямам гигантска причина да се връщам. Няма да ми правят операция и ничий живот не зависи от присъствието ми следващите два дни и нямам някаква невероятна любов да ме чака или мега велика среща за някой проект, която ще запромени нещо.
А в Париж е семейството ми, или поне половината от него, и където са те, там е и мой дом, е, не с всички удобства и комфорти на навика, които си имам в София, но пак, там има хора, с които се обичаме и си говорим, и ни е хубаво заедно.
Ей така започнах да мисля, и да измислям начини да се забавлявам, да разнообразявам стресирания си мозък; да слушам подкасти, да дишам дълбоко, да наблюдавам гледките през прозореца, реките, залязващото слънце над полетата с рапица, вятърните мелници. С горчива, примирена усмивка видях табелите за Буве да се появяват на магистралата. Нямаше да хвана самолета, но пък какъв избор имах освен да се изхиля вътрешно. Щото баси, има хумор в тая ситуация. (Историята помни и друг изпуснат от мен полет от Буве;)
Накратко, стигнах си някакво лично екзистенциално дъно в което като с фуния се изсипаха страхове и тревоги от последните седмици. И в това дъно в мен се заформиха няколко намерения:
– да правя каквото мога с ресурсите които имам. Колкото и да се тревожа и да гледам с отчаяние светофарите и да притръпвам при всяко спиране на автобуса, Самолета ще си излети. Better enjoy the process and find reasons to connect with others and worry less for things outside my control. Като какво ще стане в крайна сметка или какво ще правят другите. Мога да създам условията за неща, но не и да контролирам реакциите на околните. Условие например е да тръгна много рано за летището. Тогава очаквания краен резултат е че вероятно ще се кача на самолета. Контрол е да се опитвам с мисъл да разместя колите в трафика (къде са тръгнали тия нещастници с коли в пиков час и ми пречат на рейсчето;)
– напомни ми за това колко ми е важно да медитирам, да присъствам в момента. Докато останалите пътници дремеха или просто се бяха отнесли в мислите си без да забелязват как тече времето, аз броях всяка минутка, дърво, минат светофар, детайлите на сградите. Ликувах при всяко ускоряване, и потъвах при всяко намаляване на скоростта на автобуса. На моменти се изненадвах от красиви отблясъци по прозорците или на шантавата прическа на шофьорка в съседна кола. Не че държа всяко пътуване в рейс да ми е толкова вълнуващо. Но да преживяваш случващото се с всичките си сетива, да се опитваш да се самоуспокоиш с дълбоко дишане когато си приклещен от обстоятелствата и безпомомощен, това наричам аз житейски урок.

Излязох от автобуса по-цяла, като събрала пъзел и обновена. Отидох с бавна стъпка на гейта все пак да си изпратя самолета с поглед. И на таблото – изненада! Полетът ми е от 20:25, и си дадох сметка, че съм объркала часа на излитане и сега пиша от самолета. Така и не си бях погледнала разпечатания билет. Хванах го, бях последната качила се на борда. Чух се със сестра ми, която ми каза че племенниците са разочаровани че все пак хващам полета, вместо да се върна при тях. Въздъхнах. Няма идеални ситуации. Do what works.
Яко, а? 🙂

 Защо обичам летищата 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s