сама в гората. Опитай!

извадих туристическите обувки от дълбокия килер, заредих с обилна закуска, и се метнах на рейс 69 за Бистрица. След колебание дали да се качвам на Алеко, се отказах от заледената пътека. Нагоре окей, но като се спускам мога да се пребия като куче. Или кучка.

Тръгнах по Обиколната на Витоша, която едва ли някога ще мина с колело, поради гигантската ми страхливост от каране по планински пътеки. Пеша обаче – но проблемо.
Някъде при Железница срещнах сродната си душа. На видима възраст 55, жена с плетена шапка и раничка. Ще попитате – каква сродна душа, ти не носиш дори раница и си само на крехките 29. Отговарям – и тя като мен си ходи сама по гората. Обича да ходи почивните дни на Витоша; да си проветрява мозъка; не можела да убеди дъщеря си да ходи с нея – онази гледала телевизия и четяла книги и така си почивала. Аз ѝ казах, че и мойта майка е така – не ѝ се ходи по планини.

предимства на това да съм сама в гората:
– ходя с мойто си темпо; спирам където си искам
– наистина слушам тялото и интуицията си, къде искам да ме отведе, къде искам да спре и да попива гледката. И го правя точно толкова колкото ми се ще, без да се договарям с някого.
– мога да се потопя в звуците и мълчанието наоколо; да остана насаме с мислите си и в същото време да ги разхождам и разнообразявам, да им показвам простичките красоти около мен, ширта наляво, мъховете вдясно, голите дървета. и не ми се налага да превеждам усещанията си на никой друг.
– страхотно приключение е да си сам и да се самозабавляваш в планината. изваждаш целия си ресурс и фантазия, разопаковаш мислите, които са се заплели в офисите и софийския трафик.
– ето тук се проснах на пода от елхови иглички и гледах как дърветата шумят нависоко, и не ми се налагаше да отговарям на когото и да е; бях в моя капсула. Една жена мина и ми се усмихна, и между нас потече разбиране, и тя знае какво е романтично така да си полегнеш.

Не казвам, че ще ходя вечно сама на планина; казвам, че е вариант, който ми дава възможност да се потопя истински в планината и да присъствам във всеки момент пълноценно, без да се налага да използвам думи.
Минавам през различни моменти за тия 6-7 часа по баирите.
Случки от седмицата напират през мислите ми, срам, яд, успехи и триумфи; после се сещам за колко неща съм благодарна и почвам да си ги изброявам. Няма как да изпитваш едновременно гняв и благодарност. После някаква тотална random глупост ми минава, почвам да си мисля за някой конкретен човек, усмихвам се; после за плановете си, за какво ми предстои; защо съм избрала да правя това и онова. Изобщо, сама в планината си е лекуване на духа.

Някъде към Плана се опитвам да намеря пак Обиколната Пътека. И за жалост я намирам. За жалост, защото е плаваща гадна кал, а малко преди това си крачех на топъл януарски (сериозно) ветрец ей тук:

И да не бързаме със съжалението, защото идва още по-голяма забава след ето тази рекичка:

около 50 часово (така го усетих) спускане към Железница по мокър лед (започна да вали).
След няколко леки подхлъзвания, пълзене по дерето, фантазии за Планинска Спасителна Служба и на 4-5 пъти обмисляне да седна просто и да се пързулна надолу (спря ме тънкото клинче с което бях опаковала дупето), се добрах до Железница. На финала точно преди шосето аха и да се пльосна от един хлъзгав камък директно върху минаващия син автомобил, но не би. Та така. Приключение.

Опитай и ти да направиш нещо сама. Нещо, което винаги си искала да направиш и все е нямало с кой. Стигаш до истини за себе си, които… ще видиш;)

Псст… ето тук още за разликата да си сам и да си самотен