Счупих ключица

мда. и аз самата трудно го вярвам.
отидохме на съзтезанието Байк за Чепън край Драгоман. Там както се спусках към края на съзтезанието, направих салто и си паднах на каската. В първия момент си викам “какво си счупих.” Не ме болеше нещо конкретно, явно шокът и адреналинът са влезли в действие. Край мен спряха други колоездачи, завиваха ме, даваха ми вода (и шоколад – първи шоколад от месеци, гадост, наистина)
Първоначалните надежди бяха, че имам само изместена ключица. В Пирогов обаче се оказа, че имам сериозно счупване, което изисква на ключицата да се постави пластина, за да зарасне. Пластината може да се махне след година. Луис Армстронг също си е чупил ключица и са му я фиксирали оперативно. Влязох в престижен клуб.
В Пирогов не можаха да ме вземат веднага, а аз исках да почвам процесът на оправяне колкото може по-бързо. От предното счупване в Турция знам, че най-тежките моменти са преди операцията. Чудиш се какво ще стане с теб, вайкаш се, имаш едно общо усещане, че си губиш времето в излишна болка вместо да се захващаш веднага с възстановяване. А възстановяването на счупени кости иска едно основно нещо – време. Приеха ме по спешност в Окръжна, където съм и сега.
Операцията беше вчера. Интересното при счупена ключица е, че болката като цяло не е гигантска. Оказва се и, че костите ми са доста грацилни и дълги, това обяснява и тънките ми глезени и китки. Т.е. да се потроша при мен е по-лесно отколкото при “нормалните” хора. Чернобилче. Започвам да съм си благодарна за това, че като тийн хич не обичах спортовете. Възможно е да съм се предпазила от някоя гадост тогава.
Вчера ме оперираха и ревах през цялото време с горчиви тихи сълзи преди да легна на масата. Анестезиологът ми вика, каква жена съм, а съм тръгнала байк да карам. С тен на колоездачен клин, счупена, рошава и разревана, с черна блуза едва покриваща задника ми, ето ти картинка. А операционната една мизерия, ударих му една благодарствена молитва преди да ме хване упойката, за хубавия живот, който съм имала дотук. Още ме е яд, че не хванах момента в който заспивам от упойката, интересно ми е да видя как протичат нещата преди да потънеш в наркоза. След малко вече се давех събудена от хубав сън. Давех се защото бях интубирана. Имах късмета, а предполагам и добрия анестезиолог, да не ми се драйфа след операцията и почти веднага почнах да си похапвам. Все пак не бях яла от съзтезанието насам.
Още не ми е ясно доколко успешна е операцията, защото докторът каза, че счупването е било на 5 места! Сега само пластината държи цялото рамо. Тя си е и доста скъпа – 1300 лева, които не се покриват от здравна каса. Успокоявам се с това, че подобна операция би трябвало да е сравнително лесна и рутинна. Оттук нататък зависи само от организма ми да се оправям.
И ме боли почти във всяка позиция. Мога да лежа и спя само по гръб, което просто е кошмар за някой който спи настрани и по корем. Чета форуми за възстановяването от такива травми, и доколкото разбирам операцията е сравнително лесна, защото ключицата, или клавикулата, е на достъпно място и ясно видима. Чупи се лесно, обикновено при удари като моите – падане настрани на рамото, като крехката ключица обира удара. Възстановява се почти напълно за 12 седмици, т.е. тогава ще мога евентуално да тичам отново.
Все още съм психически съкрушена. Не стига, че вече веднъж съм чупила лява ръка, но да повторя същата ръка беше (и е) кошмар. Разните ми планове за пролетта и лятото, за колелото и бягането, пропаднаха. Разочарованието пулсира през мен и ме хвърля в желание да си поплача периодично. Нещата са извън мой контрол, тялото ми, излизането от болничната стая заради болката е абсурдно.
Най-голямата гадост на инцидентите е, че трябва да чупим и наместваме очакванията си около тях. Да намерим нови приятни неща напред дори в бедата. 

Добри неща: имам приятели, които ме държат през скайп, през интернет. Имам интернет! Сама съм в доста симпатична/негнусна стая, има си и баня към стаята.

Добре де, да приемем че това е шанс. Да си починат колената от тичане. Да ходя повече пеш, да ходя на планина. Да уча за държавните изпити в университета. Да мина през това нещо и в блога.
Постигнах страхотни резултати с тялото си през последните месеци, отслабнах много, стигнах до килограми на които не съм била от тийнейджър. Четох маса неща за това как да се храни човек когато му зарастват костите и ето синтезираната информация. Все пак не съм медицинско лице и вярвай на него, не на мен.
– когато човек е със счупени кости, те имат нужда от много хранителни вещества, за да пораснат отново. Затова дори да лежиш е добре да ядеш като някой който води средно активен начин на живот. Тялото ти всъщност гори много енергия, за да се възстановява.
– захарта е противопоказна, защото изсмуква калций от костите. Затова често откриват кариес отвътре на зъбите, защото човек дори да си ги мие, ако яде много захар, тя намира начин да влезе и в костите.
– плодове и зеленчуци са много важни, заради витамините и минералите, които вкарват във възстановителния процес.
– отличен източник на калций са сусамов тахан, фъстъчено масло и ядки.
– добре е да се ядат извара, прясно и кисело мляко. мн обичам, така че няма да е проблем.
– протеините са особено важни, защото са градивна част на костите. Мазна риба, чисто месо, кокали и бульони от кокали (все едно описвам кучешка диета)

обобщено: сега е особено важно да ям чиста, пълноценна храна, да не ям захар, и да си пренастроя очакванията от движението на тялото.

ето какъв е планът ми за следващите три месеца, горе – долу и времето, което ще мине до възстановяването на ключицата:

– храня се с 1900 калории на ден
– без захар
– ям поне по 5 плода/зеленчука на ден
– изпивам поне по 1 литър вода на ден
– започвам да пия хранителни добавки с Омега 3 киселини и с глутамин и цинк, които спомагат растежа на костите и тъканите.

За движението ще следвам указанията на физиотерапевтите (тук в болницата са големи сладури by the way…).

и разбира се, блогът. Тук ще следя какво се случва. Твърде много енергия и усилия хвърлих в това да имам по-хубаво тяло, и най-вече да променя навиците си, че да позволя 1-2 месеца принудително залежаване да ме върнат назад. Ще се опитам с всички сили да съм бавна и последователна.
Вероятно няма да карам вече колело в планината. Харесва ми да ходя в планината, но с колелото ми е страшно. Мисля, че имах лош късмет + новата информация за тънкия ми скелет изяснява малко картината.
Освен това мога да науча доста за толерантността и приоритетите през такова преживяване. За това, че не някакви постижения са важни, а чисто човешките отношения, да услужиш на някой, да си до него, да присъстваш. Почувствах се благословена с всичките хора, които ме заобиколиха от вчера, сестра ми Ния за подкрепата – финансова и физическа, сестра ми Лора от Франция, която ми каза някои мн хубави неща за които още си мисля и думите и наистина ме успокоиха. Танчето, за интернета, Джон и Калин, за присъствието и разсмиването и оризовките, Пламен, за това че ме гушкаше и ми говореше повече от час на полянката докато чакахме линейката и после седя до мен в Пирогов, а сега и виртуално, и още много хора. Последните месеци се бях оттеглила от социалния живот, но това явно не пречи на обичта и връзките. Хората всъщност са наистина страшно мили и отношенията са едно от нещата за които си заслужава да се живее.
Има моменти в болничната стая в които наистина ми е безразлично и безсмислено, че не мога да участвам във всичката какафония, която се случва навън. Но всичко това е въпрос на гледна точка.
Оттук нататък имам да се погрижа за това мило, чудно тяло, с крехкия му грациозен скелет като го храня добре и движа правилно; имам да завърша туй пусто образование, да си работя работата и да инвестирам във важните хора около мен. Стъпка по стъпка, в някакъв момент, когато съм готова, ще се върна и на колелото. Или на каквото там ми хрумне, средствата са просто вещи. Преживяванията са вътрешно събитие, което рядко има общо с външния свят. Ритъмът няма значение, важно е отношението.