най трудната стъпка от тичането

вчера
се прибирам след като сутринта преподавах в училище, развиках се на децата, които не ме слушаха, ходих на работа, пред компютъра с часове, и накрая
направо преплитах език от умора
умора на ума.
и после:
изборът беше между едно голямо парче пармезан от хладилника и това да изляза и да тичам. това, че телефонът ми се зареждаше почти без батерия не помогна (а с него си меря километража и слушам музика докато тичам). едва изчаках да се зареди на 17% и изхвърчах от нас да тичам. и колко беше хубаво – миришеше на предстоящ дъжд, на мокър прах, на цъфнали дървета. езерото беше почти празно, още един двама бегача и няколко кучета със собствениците им. простор за мислите ми.
накрая тичах 2 км повече отколкото бях предвидила, махнах си слушалките от ушите и просто слушах как дишам докато движа добре смазаното тяло.
мислех си, че това е победа на това да се чувствам добре от движението, от това да съм навън, над това да се просна на дивана с компютъра и някаква храна, което щеше да е почти същото като да седя цял ден пред компютъра и да мисля и да си натоварвам сетивата чрез дигиталното. лесно е, защото щеше да изисква малко усилия, но тичането беше мн по отмарящо и освобождаващо.

често най трудната стъпка от тичането е да изляза навън. оттам нататък става все по леко, а накрая се чувствам като че съм си взела биберона с млекцето, всичките позитивни хормони плуват в душичката ми и се разтягам блажено преди да потъна в любима книга и да заспя.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s