сънувах си гаджето

20161204_163846

Незнам как започнах да губя дните си в това – и как всичко започнах да виждам недовършено и небалансирано. Като по-малка все се опитвах да се впиша, да съм свързана. И се чудех защо се чувствам толкова празна.
И защо вместо да заспя, преглеждах снимките и мислите на други хора, попивайки фрагменти от живота им, като песни, които си припяваш и в които се надяваш да се припознаеш.
Честно, не знам защо стана така, но дори да знам, съмнявам се че има значение. Не искам последователи. Не ме интересуват статистики или да ме споменават. Просто не исках да съм сама. Не исках да оставам насаме със себе си.
Като голям празен склад в мен. Мислех, че е малка дупка и сега виждам, че е мн по голямо. Огромно празно място в мен, което копнее да бъде видяно. И оценено. И не искам да съм сама в центъра му.
И търся неща с които да го запълня. Понякога погрешни. Като социалните медии. Търся в тях да ми нашепват, “искам да бъдя видяна. да знаят за мен. да бъда повече от лице в тълпата. да бъда зашеметяваща. и обичана. и валидирана за това, което избирам да бъда.” Опитвах се да запълня тази дупка със социалните медии. И неизненадващо ефектът беше точно обратния, повече празнина отколкото пълнота.
Не е в количеството, а в качеството.
да, да ти пишат и да ти казват колко си необходим може да е приятно.
приятно е да си нужен. Но е празно усещане за измерване – празни чашки с които жонглираме.
и продължаваме да си пеем :този живот се върти около мен. моят живот има значение. аз аз аз”
това мисля, че се случва през социалните медии в наши дни. Не да ни свързва. Не да ни кара да ни пука един за друг, и за това да присъстваме наистина в живота един на друг.
–––––––––––––
правих упражнение след като тичах
“легни. разположи се добре, затвори очи, не мърдай, не мисли за всичко, което трябва да правиш. представи си се след 5 години”
обикновено не мога да се отпусна истински на такива упражнения
но сега бях изморена, и просто емоцията ме обля. тичането понякога ме кара да плача

и нещо се отключи

и го видях. видях нас. лежим нависоко в планината, на полянка и пред нас е шир. и няма друго място на което искам да бъда. главата ми е на рамото му. и светлината е на залез.
осъзнах, че това е мъжът в който винаги съм искала да се влюбя
мъжът, който не казва и дума докато любимата ми песен звучи, защото знае колко много се опитвам да живея във всяка дума.
и бяхме само двамата. без телефони. без нотификации. и без нужда да документираме момента на снимка или онлайн, защото единственият друг човек в стаята – той – знае отговора, “да, реални сме.” Знаят за теб. Видяна си. Определено присъстваш. 

и като видя усмивката му тя е като лечител да си е сложил дланите на сърцето ми.